Изпитваше някакво странно удоволствие да наблюдава бурята, която се вилнееше навън. Клоните на високия орех дращеха злокобно по стъклото на прозореца, а капките се гонеха игриво по гладката повърхност. Намираше покой в начина, по който дъждът се изливаше над града и нищо не можеше да го спре. Гръмотевици и светкавици разкъсваха небето, но и те не бяха достатъчни, за да заглушат виковете на пияния му баща, които караха шестгодишното момче да трепери от страх, свит до прозореца. Чуваше майка си да плаче. Прекалено често би казал ако някой питаше, но... никой не го правеше. Не се интересуваше наистина.
- Спри! Боли ме... Майкъл... Моля те... - треперещият й глас достигаше до него, а сините му очи блестяха, но не от щастие, а от сълзите, които започнаха да се стичат по бледото му лице. Беше уморен и ядосан и обичаше майка си, затова събра смелост и бършейки горещите струйки от страните си, слезе по извитото стълбище.
- Татко.
Изрече с пресипнал глас и секунди по-късно пое юмрука, предназначен за майка му, върху себе си. После всичко потъна в мрак и част от него почувства облекчение, защото най-накрая беше свършило.
***
Седмица по-късно се събуди в болница. Няколко часа по-късно полицай на средна възраст му съобщи, че майка му е намерена мъртва в дома им, а баща му е задържан и го очаква дълга присъда за притежание на наркотици, незаконно притежание на оръжие, домашно насилие и куп още нарушени закони, включително и убийство втора степен. Боби опита да избяга от лечебното заведение, но го хванаха още преди да стигне до изхода на сградата. Посрещна съдбата си и скоро след това започна това "жонглиране" от дом на дом, от приемно семейство в друго, второ, трето, докато не им изгуби бройката.
Двадесет години по-късно, Робърт още носеше прогизналия спомен в съзнанието си сякаш беше вчера. Зад синьото в очите му винаги оставаше мрачната сянка на миналото му, което тровеше душата му отвътре.