Luma.

С всеки изминал ден Лума губеше все повече спомените си за предишният си живот. Звучи така сякаш беше умряла и се е преродила, или нещо такова, но далеч не ставаше въпрос за подобно свръхестествено явление. Просто, лека по лека, забравяше за безгрижното си детство, за спокойствието което й носеше родната къща, аромата на току що изпечени бисквитки с шоколадови парченца и топлото мляко с канела. Помнеше обаче гласът на майка си, което й беше изключително скъпо и така се беше вкопчила в звука, че на дали някога щеше да си позволи да го забрави.
Въртеше в главата си един спомен, нейн любим ако може да добавя, с който се събуждаше всяка сутрин и заспиваше всяка вечер.
„Беше поредният сух и горещ ден в Модесто, Калифорния. Не беше валяло от месеци, около къщите се простряха кафяви ливади, а по улицата топля вятър разнасяше изсъхнала пръст. Финните прахови частици умело влизаха във всяка отворена част на тялото ти, караха очите ти да сълзят, да кихаш непрекъснато, а разбира се имаше и една приятна кашлица, с която като нищо можеше да си изкараш дробовете. Малката, русокоса Лума, тогава на не повече от 10 години, седеше на ръба на тротоара, изпънала крака към улицата и броеше камъчетата, които по-рано днес беше събрала от пресъхналото блато не далеч от къщата, в която живееше с майка си и баба си. Наближаваше обяд, парещото слънце като че ли ставаше все по-горещо с всяка изминала секунда, и Лума си мислеше, че навярно точно така се чувстват хората в ада.
- Лума! – Гласът на майка й прозвуча през открехнатият прозорец на всекидневната. Максим някога навярно е била красива жена, преди онзи инцидент с киселината преди няколко години, но Лума не си я спомняше по никакъв друг начин освен с големият белег, който заемаше половината й лице, с което я беше оставила сляпа с дясното око. Хората и до ден днешен се обръщаха и зяпаха, но Макс успяваше да ги игнорира, а Лума дори не разбираше какво толкова интересно намираха в майка й. – Лума Максима Дакс, влез веднага в къщата преди да си изгоряла като факла! Да знаеш, че ако пламнеш няма да хукна да те спасявам, сама си си виновна – кресна отново жената от вътрешността на къщата, през вече широко отвореният прозорец.
- Ще изгоря като вещица на клада, мамо! Мисля че би била доста интересна смърт, не мислиш ли? Навярно и доста бавна, не мога да си представя да гориш на клада и да умреш бързо, не виждам къде би било мъчението в това – Лума сви рамене и тъй като вече беше объркала бройката на камъчетата ги изсипа обратно на паважа и започна да брои отначало.
- На умна ли ми се правиш?! Кълна се, няма да позволя на баба ти да ти дава повече книги, започваш да говориш като нея – Максим поклати глава. – Влизай вътре, обяда е готов, има и студена лимонада – добави със спокоен тон, а по устните й дори играеше лека усмивка. Е поне, от дясната страна, от ляво не личеше особено.
- Добре – русокосото дете въздъхна предадено, събра бързо камъчетата обратно в буркана и засурка крака към къщата.“
Това беше. Последният ярък спомен, който Лума имаше за предишният си живот. Последният, за който се беше вкопчила здраво, защото не искаше да забрави гласът на майка си.
Сега ли? Сега живота на Лума беше тук в бляскавия Лос Анджелис, с не до там бляскавият й живот. Да бъдеш заобиколен от лъскави неща и известни личности далеч не беше толкова вълнуващо колкото може би звучеше. Нито пък да си сервитьорка на всякакви видове приеми, балове и партита, обаче пък парите бяха достатъчни за да завърже двата края. Плащаше си за малкото студио в, което живееше, макар и в не до там добрите квартали на града, освен това понякога успяваше да си позволи да си вземе нещо по така. И под нещо „по така“ разбирайте лукса да пиеш Старбъкс, защото да, за русокосата това си беше лукс.
В бранша, в който работеше, я харесваха. Кетъринг компаниите се надпреварваха за нея и то само защото не задаваше въпроси. Парти излязло извън контрол? Пияни момичета с празни погледи в оскъдни облекла? Съмнително изглеждащи хапчета разпилени по всевъзможни места? По дяволите, случвало й се е даже да бъде свидетел на пистолет размахван като детска играчка и пачки с пари, размятани сякаш са салфетки. Нищо от това, обаче не я интересуваше, ако в края на деня си вземеше своето. Не задаваше излишни въпроси, беше се научила, че така е далеч по лесно, вместо да си вре носа където не й е работата.